Егоистът обича себе си не прекалено много, а прекалено малко, всъщност той се ненавижда ~ Ерих ФРОМ
Себичният човек се интересува единствено от себе си, желае всичко за себе си, изпитва наслаждение единствено от взимане, а не от предоставяне. Той гледа на външния свят единствено като на нещо, от което може да се взема. Егоистът не се интересува от потребностите на другите, нито почита тяхното достолепие и целокупност.
Той не вижда нищо друго с изключение на себе си; преценя всеки и всичко от позиция на своята изгода, поначало той не е кадърен да обича. Не потвърждава ли това, че грижата за другите и за себе си са неизбежни други възможности? Това би било по този начин, в случай че сред егоизма и възприятието да обичаш себе си нямаше разлика. Подобно разбиране е илюзия, причина за редица неправилни изводи по нашия проблем. Егоизмът и възприятието да обичаш себе си надалеч не са идентични - те са противоположни. Егоистът обича себе си не прекомерно доста, а прекомерно малко, в действителност той се ненавижда. Липсата на любов и грижа към себе си, само израз на липса на работливост, разстройва и лишава от наличие живота на индивида. Той е трагичен по нужда и трескаво се стреми към облекчаване на ползите си, само че самичък си пречи да ги реализира. Такъв човек дава тип, че доста се грижи за себе си, Ню в действителност прави несполучливи опити да прикрие и да компенсира несполуката си в това отношение. Фройд поддържа, че себичният човек е нарцистичен, насочил цялата си любов не към другите, а към себе си. Вярно е, че себичните хора са неспособни да обичат други, само че те не могат да обичат и себе си.
По-лесно е да се разбере егоизмът, в случай че го съпоставим с прекомерната грижа за другите, да вземем за пример майка, която прекалено трепери над детето си. Макар напълно умишлено да има вяра, че извънредно доста го обича, тя в действителност изпитва надълбоко потисната неприязън към обекта на своята грижа; майката демонстрира прекомерна грижа не тъй като толкоз доста обича детето си, а тъй като би трябвало да компенсира неналичието на дарба да го обича.
Това разбиране за природата на егоизма се поддържа и от психоаналитични опити по отношение на невротичната „ саможертвеност “ - симптом на невроза, следена в не малко хора, нормално страдащи от други, свързани с него признаци: меланхолия, отмалялост, некадърност за труд, крах в любовта и така нататък Самопожертвувателността освен че не се приема за „ признак “, само че постоянно е една от компенсиращите черти на характера, с която такива хора се гордеят. „ Самотъжертвувателният “ човек не желае нищо за себе си. Той „ живее единствено за другите “, горделив е, че не се акцентира на напред във времето, само че е заинтригуван за какво макар своята саможертвеност се усеща трагичен и взаимоотношенията му с най-близките не са положителни. Психоаналитичната работа сочи, че такава саможертвеност не е отвън другите негови признаци, а единствено един от тях, в действителност най-важният - че опциите му да обича или да се радва на каквато и да е персона са парализирани, обхванат е от настървение и зад фасадата на саможертвата се крие изискано, само че не по-слабо възприятие на егоцентризъм. Такова лице може да бъде излекувано единствено в случай че самопожертвувателността му също се одобри като признак дружно с другите признаци на неврозата, така че да може да се поправя неналичието на работливост у него, която е подбуда за саможертвеност и за другите му премеждия.
Избрано от: „ Изкуството да обичаш ”, Ерих Фром, ИК „ Хр. Ботев ” 1992
Снимка: youtube.com
